09/06/2026
За границите, правилата и най-важното (което родителите често подминават с лека ръка или разбират погрешно) - последствията от собствените ни избори. Да покажем на децата с уважение и търпение, че всяко наше/тяхно решение носи своето последствие не е лошо, не е грешно, а е много полезно и необходимо всъщност.
Преди повече от година чух нещо в един (както е станало популярно вече) подкаст, което година по-късно си признавам, че ме обижда. Репликата, че ние психолозите сме едни "какички" (макар отдавна да не се смятам за такава), които застават между родителите и детето с цел детето да ги хареса и да им се довери за сметка на връзката му с родителя. И сега защо не мога да подмина подобен коментар, толкова време по-късно...
Първо защото е казан от "специалист ранно детско развитие", в предишен пост се разбрахме, че това не е професия, а възрастова специализация към дадена професия. Вярвам, че колегите следва да се подкрепяме и да разбираме важността на всяка отделна професия. Това беше и поводът да се заслушам в подкаста. Все още съм любопитна и вярвам, че човек винаги може да научи нещо ново или да види нова гледна точка. И второ след толкова години борба да покажем на хората, че психологията е научнобазирана професия с конкретни етични правила и норми, с едно изречение могат да върнат всичко години назад без да си дават сметка как омаловажават години труд и знания.
Едно от обясненията в подкаста беше, че родителите не трябва да показват на децата си, че не могат да се справят и трябва тайно да работят със специалиста, за да не изпускат контрола...
Еми, няма как да се съглася с това, точно тук идва психологията: Да покажем на децата, че дори и нещо да ни затруднява, винаги може да потърсим специалист, който да ни помогне да се справим. И това е част от тънкостите на психологическата професия. Не психологът да го направи вместо нас или да ни даде точна инструкция, а да ни покаже ресурсите, които притежаваме, за да си помогнем и обстоятелствата, които трябва да съобразим, ако не сме го направили.
И сега да дам пример, за да не съм голословна... Тази година работих с няколко деца и семейства на деца околко 5 години. Основната тема, разбира се, са правилата и как трябва да покажем на детето, че се спазват. На теория всичко е ясно, родителите разбират и се съгласяват, но практиката е нещо съвсем различно и вкъщи не винаги се получава по ред причини. И тук идва моментът: Как мога да го покажа нагледно? Децата при мен знаят, че работим точно определено време, което и те самите могат да следят. Знаят, че започваме часа с определени дейности, а след това и някои забавни игри. В началото всичко е наред, децата са любопитни, правим задачите. Обикновено след няколко сесии, вече ме познават, спокойни са и тогава идва репликата: "Ради, днес това не искам да го правим." или "Ради, хайде днес да ги пропуснем?" Моят отговор винаги е "НЕ". И не защото не мога да ги пропусна, а защото такова е правилото и то следва да се спазва. Почва се едно преговаряне, сърдене, недоволство и чакане... Те чакат да се откажа, а аз чакам да се върнат и да продължат дейността. Обяснявам какво ще пропуснем и въпреки това чакат. В даден момент часът ни свършва и те ококорват едни огромни очи: "Ама как така... Ние не играхме!" Най-често в тази ситуация си тръгват с плач и аз определено не съм "какичката", която им се е харесала... Но след няколко сесии тези деца са присъстващи, съдействащи и най-вече спокойни, защото винаги знаят какво да очакват в мое присъствие. И това е ситуация, която родителите могат да наблюдават, да коментираме, да търсим причини защо не се получава вкъщи и т.н.
Така, че задачата на психолога не е да се хареса. Задачата е като емоционално обективен професионалист да ви преведен по най-добрия за вас начин по този път.
