19/05/2026
Напоследък си давам сметка, че хората в кабинета ми имат само един проблем и той звучи така: “Искам промяна, но не става.” Винаги има достатъчно и наистина уважителни причини да не става.
Ако искат да се променят самите те - това е една крачка напред. Ако искат някой друг да се промени - това е невъзможно и тепърва човек има да осъзнава собствената си отговорност да стои в една ситуация, която не го удовлетворява.
Ние имаме дълбока потребност от структура, и всяко осъзнаване, че сме напълно свободни да творим живота си, създава усещането, че под краката ни няма нищо друго, освен празно пространство. Свободата изисква да приемем, че ние сме авторите на себе си и сме отговорни за своя живот.
Докато човек е убеден, че проблемите му произтичат от външни сили (лош брак, кофти работа, гени, общество), той няма върху какво да стъпи, за да се промени. Ако причината е навън, той се освобождава от страшната задача да променя себе си.
Промяната изисква вземане на решение, а решенията са изключително скъпи, защото всяко решение изисква отказване от нещо друго. Според Ървин Ялом, алтернативите се изключват взаимно - на всяко "да" трябва да има "не". Този факт е толкова болезнен, че хората манипулират средата или другите да вземат решението вместо тях (например, държат се лошо с партньора си, за да може той да инициира развода), като по този начин отричат собственото си авторство и запазват илюзията, че са контролирани от външни събития.
И си мислим, че като отлагаме или караме другите да решат, ние самите не сме взели решение. Но да не изберем, също е избор. Да останем в неудовлетворяваща ситуация и да чакаме нещо отвън да я взриви, е най-скъпото решение, защото се плаща с времето на собствения ни живот.
Това не винаги е съзнателно, а е защитен механизъм на психиката да ни опази от ужаса на това да сме единствените, от които зависи животът ни, качеството му и всичко в него. Защото тогава няма да имаме оправдание за нищо. Тогава, вероятно, просто ще можем да приемем, че имаме точно този живот, който искаме да имаме!
И дори да не се промени нищо друго, ще отпадне огромното мрънкане, недоволство и оплакване. Защото ще знаем, че ако искаме промяна - зависи само от нас, а ако съзнаваме, че не можем да я постигнем - ще сме ок с това и със своите възможности такива, каквито са. И никой няма да е виновен за това.
Това е една доста предизвикателна, но освобождаваща перспектива, по мое лично мнение.
Оставям я тук за изследване!
Мария Петкова - психолог
А в коментар, оставям линк към онлайн групата ни с Ines Raycheva за изоставянето и за една хубава общност.
